ДНЕС ЩЕ МИ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ХУБАВО

Започваме 2017 с личната история на една бивша yoga-virgin, както тя се самоопределя. Цветната Мария разказва за живота в тъмни краски преди срещата й с практиката. Благодарим ти, Мария за откровеното споделяне. Ако и ти си решил тази година да пишеш повече, практикуваш йога и медитация и искаш да ни разкажеш за личните си преживявания, пиши ми на moni@goyogaflow.com.

Една бивша yoga-virgin споделя

Преди точно година вратите на един асансьор се отвориха и аз се озовах в малкото коридорче на входа на Йога Мандала, пълен с приятно жужаща тълпа . Веднага ме връхлетя паниката от тясното  пространство и многото хора. Неистово ми се прииска да избягам, както го бях правила много пъти, когато зачестяващите ми панически пристъпи ме хващаха в клещите си. Обърнах се, но в този момент асансьорът зад мен се затвори и категорично ми отряза пътя назад. Почти можех да го чуя как се смее доволно.  Стиснах в юмруците и зъбите си последните капки кураж и се запромъквах навътре.  Следващото нещо, което си спомням са прекрасните сини очи на милото създание на рецепцията, което като че ли усети, че цялата ми сила и връзка с живота се крепи на тази зрителна нишка с  нея.

somethinggood

И малко след това, без да го осъзнавам тогава, животът ми направи рязък завой…нагоре! Появи се Деви – моят Йога Учител и не само. За Деви мога да разказвам много и пак няма да е всичко, защото тя непрекъснато се разкроява. Да, тя е опитен и отдаден йога учител, констелатор, алхимик, вълшебник и човек с огромно сърце, от което непрекъснато извира любов. За мен, обаче, тя се оказа нещо още по-специално – моят Ангел ПътеводителJ.  С любов и всеотдайност тя ме събра молекула по молекула и ме поведе на най-прекрасното и трансфромиращо пътеществие – навътре в себе си.

Спомням си, че в началото, всичко, което тя ми обещаваше, ми се струваш напълно недостижимо за мен. Докато повтарях първото утвърждение, което тя ми даде, плаках, мислейки се за безнадежден слуай. Но сега, една година и много йога практики, много утвърждения,  няколко йога ритрийта, семинара и трейнига и безценни запознанства с ценни хора по-късно , мога да кажа, че постигнах трансформиращ напредък в следното:

Научих се да дишам.

Спокойно, когато съм тревожна или уплашена.

Огнено, когато съм унила или уморена.

Охлаждащо, когато съм ядосана и гневна.

Алтернативно,  когато искам да съм балансирана.

И най-вече – в уджай. Или както аз го наричам на шега – джедайско дишанеJ

За първи път осъзнах, че дъхът е безценен не само защото ме дарява с кислород и енергия, а и защото е изцяло под мой контрол. Един мощен инструмет, кото ми позволява да се центрирам в настоящето и да му се наслаждавам.

Да преимам и да не осъждам Себе си.

Такава, каквато съм, с всичките си достойнства и несъвършенства. На първи прочит изглежда лесно, даже аз бях сигурна, че по тази точка съм отличничка – ама естествено, че се обичам! Но с течение на времето и практиките осъзнах до каква дълбока степен съм била оформяна от остарели схващания,  утвърдени обществени стереотипи, натрапени чужди очаквания и модни клишета. От  „Ау, няма ми талията“,   „Вче трябваше да съм станала директор!“  до „Нима съм пълноценна жена, щом не съм майка?“ са все самоусъждания, плод на гореспоменатите окови, които толкова плътно се бяха впили в мен, че бяха станали част от моята идентичност.

А какъв потенциал, какви съкровища и колко неподправен и заразителен чар може да се разкрие, ако една по една обелиш всички тези ненужни и стягащи обвивки.  Разбира се, това е процес, понякога труден, болезнен и разтърсващ, друг път – светъл  и бликащ. Но там, някъде, под обвиките, под броните, дълбоко в сърцевината си започваш да разбиташ кой си и започваш да се учиш да се обичаш. А след теб, идва и обичта към другите.

Другите.

Не се бях замисляла, колко често осъждаме околоните, приятелите, близките. И най-често, разбира се, с добри намерения: „Трябва да работиш нещо по-смислено“, „Ами не е удобно да не присъстваш на това събитие“, „Вертикалните райета  те скъсяват“, „Леле..колко си зле, вземи се в ръце“, „Много си агресивен“, „Твърде си мека“, „Ужасно сте наивни“ и т.н и т.н. всеки ден, цял живот. Но откакто научих, че осъждането е нисковибрационна емоция, която смуче енергията на този, кой го отправя, започнах да се наблюдавам и да се поставям в обувките на другия, преди прибързано да отсъдя нещо. Опитвам се да приема всеки човек такъв, какъвто е, вместо да се опитвам да го променя според това как изглежда света от моята камбанария. Всъщност, даже вече запонах да си слизам от камбанарията и се разхождам наоколо :).

Да прощавам

Винаги съм си мислила, че прошката е важна за този, който я получава. Но през тази година осъзнах, че, всъщност прошката е лек за даващия. Когато наистина намериш сили да простиш и оставиш обидата да си отиде, освобождаваш в себе си ново пространство, което се пълни с лекота, спокойствие и мир. И тогава пренасочваш енергията, която си губел, сърдейки се, към нещо градивно и хубаво.

Започнах да заявявам себе си и да отстоявам собственото си пространство.

Никак не ме биваше в това. Ама изразът „мека Мара“ съвсем не е случаен. Важното беше ВСИЧКИ около мен да са доволни, и чак тогава, евентуално, идваше моят ред. Можех да си почивам заслужено,  САМО ако съм си свършила цялата работа. А тя край няма. И ако това не беше така, винаги изпитвах вина, че съм се поставила на първо място. Да си призная много още имам да работя, но през тази година видях, как точно в случаите, в които съм заявила себе си въпреки притеснението, че някой ще остане недоволен (и, пази Боже,  няма да ме харесва повече) хората не само се съобразяват с мен повече, но понякога  и ми благодарят.

Ценя се справедливо

След като на първите ни дихателни практики споделих, че ми е много по-лесно дълго да издишвам, отколкото да вдишвам, Деви ме научи, че е много важно в живота да има баланс между даването и получаването, а очевидно бе – че с получаването не ме биваше много.  Сега съм много по-справедлива към себе си, енергията която отдавам било под формата на работа, внимание към околните и т.н.  спрямо това, което получавам в замяна. Което не означава, че очаквам 100-процентова реципрочност от всеки отделен човек – понякога на един даваш, а от друг получаваш. Важното е да си позволиш и да взимаш.

Повярвах в доброто

Тук веднага чувам всички, които познават добре моя сарказъм и вътрешния ми циник, да си казват с недоверие: „Да, бе…“ . Разбирам ви добре:).  Аз винаги имах план Б (и то ако изобщо имах смелост да планирам), съмнение, че нещата ще се получат и, че няма как просто нещо да не се обърка. Постепенно, обаче се научих да  очаквам само благоприятното разгръщане на събитията, вместо непрекъснато да се подготвям за лошото. И не говоря за култа към абсолютния оптимизъм, който нокаутира трезвия анализ и извличането на поука. А за  онова фино пренастройване, което ти помага да улавяш положителните вибрации наоколо и да ги отразяваш  обратно.

Открих „Сега“

Доброто Старо Време и Светлото Бъдеще. Две мои фикции, които ми пречеха да изживявам във всичките му нюанси сегашния момент.  Ако не съжалявах за хубавите преживяни неща, които няма да се повторят, живеех в трепетно очакване на нещо хубаво, което евентуално предстои. Оказа се, че Доброто Старо Време винаги е старо, не не винаги е било добро.  Много от утвърдените през вековете правила и модели на поведение са вече изключително неадекватни и неверни, но продължават като с ластик да те дърпат назад, за да си останеш в удобния за всички периметър на доброто послушно момиче и „нормален“ човек. А пък Бъдещето….  Как може да е светло нещо, което не съществува.   Затова опитах да открия Светлото Настояще и Доброто Сегашно Време. Никак не е лесно. Но йога практиките, медитациите както и констелациите ми помогнаха да постепенно да се чувствам все по-уютно тук и сега.

Научих се да благодаря

За всичко хубаво. И всичко трудно. Ето вижте:

Благодаря на родителите си, че са ми дали  живот и са ми дали най-доброто от себе си, за да го живея пълноценно.

Благодаря на Деви за всеотдайната й и трансформираща работа с мен, за нещата, на които ме учи, за вълшебните хора и преживяванията, с които ме среща, и за любовта и лекотата, с която се движи през живота. Включително и през моя.

Благодаря на целия прекрасен екип на Център за Цялостна Транформаця „Мандала“ и всички учители и терапевти, с които имам щастието да общувам там, за големите им сърца и затова, че от първия ден се чувствам у дома си.

Благодаря на Мон, която освен любовта и приятелството си, ми дава и публично пространство в блога си, за да мога да споделя всико това.

Специални благодарности и на депресията и паниката, които така силно ме удариха в дъното, че единствено, което можех да направя, е да изплувам.

 

И сега, веднъж поела дъх над вълните, смятам да не спирам да пътешествам, още повече, че нали вече умея да дишам:).

Защото знам, че имам още много съкровища за откриване, уроци за учене и мечти за сбъдване.

И защото знам, че както гласеше първото утвърждение, което Деви ми даде:

Днес ще ми се случи нещо хубаво:)

Какво хубаво се случва днес на теб?

Живей в прекрасното Сега!

Намасте,

Хари Мон ॐ