Лечение

Квантови скоци на съзнанието

Защо позитивната психология невинаги работи

Като човек, който от 10 години има лична практика и от около 5 преподава, можете да си представите колко йога преподаватели, терапевти, духовни учители и други подобни познавам поне във виртуалното пространство. Сега си представете как изглежда Фейсбук фийдът ми – пост след пост как животът е прекрасен, трябва да мислим позитивно и да се съсредоточаваме вурху хубавото.

Като човек, който е имал 2 сериозни депресивни кризи, самоубийствени мисли и не-мога-да-изброя колко кризи и брейкдауна, мога да ви гарантирам, че всички тези позитивни красиви послания не просто не работят. Те са пагубни! Те са последното нещо, което всеки страдащ човек иска да види. Защо ли? Ами защото в момент на криза да мислиш позитивни е насилие върху себе си.

 

quantum-leaps1

 

Примерът, който давам най-често е този. Представете си, че си чупите крака. Трябва да ви го наместят, гипсират и трябва да почивате определен период от време. Чисто физиологично в този момент, докато костта зараства ще има неща, които няма да можете да правите. Сега си представте, че в този момент се появява ваш приятел и ви казва „Няма значение, че кракът ти е счупен. Според мен трябва да отидеш на състезанието по бягане и даже мисля, че ще вземеш медал.“ В най-добрия случай ще помислите човека за луд. В най-лошия ще се насилите да идете на състезанието с пълно съзнание, че няма как да бягате, още по-малко да спечелите. Когато някой е тъжен, страда или преминава през тежък период, нашите позитивни мисли и вдъхновяващи цитати имат същия ефект.

Позитивното мислене в наистина тежки ситуации е като лепенка, която се опитваме да сложим върху счуепния крак. Тя може и да замаскира мястото, да го направи невидимо за другите, но това нито решава проблема, нито спира болката ни.

В съвременните духовни среди се прилага една техника, позната като квантов скок. Тя се използва основно за манифестиране на желания. При нея съзнателно встъпваме в съвсем различно от сегашното ни състояние. Да кажем, че живеете в малък апартамент в Люлин, а искате къща в Бояна. Квантовият скок е техника, с която на физически план преживявате какво е да живеете във въпросната къща. Истината е, че много хора с лекота манифестират такива големи промени, но не могат да ги задържат. Защо? Защото разликата в състоянията е гигантска и за ума е почти невъзможно да я приеме толкова бързо.

Когато отидем при някой, който страда и е с „ниска вибрация“ и го насилим с думите и поведението си да се чувства добре, ние очакваме от този човек да направи твърде голям квантов скок за сегашното му състояние. Дори и да успеем да го вкараме в нашата вибрация, той няма дълго да се задържи там, защото това е прекалено голяма разлика в усещанията и нагласите.

Нямаш право да се месиш в чужд процес

Това, което много често забравяме е, че каквото и да работим, дори да сме поканени да помогнем, нямаме право да се месим в чуждия процес на интеграция. Можем да държим прострнаство за този човек, можем да задаваме въпроси и да насочваме вниманието му, но нямаме право да изискваме от някого да се чувства по-добре.

Страданието е тъмно място, в което никой не иска да присъства, дори като наблюдател. Но само в тази тъмнина можем да разберем повече за себе си. Само от това място можем да осъзнаем и преживеем какво не работи за нас, кои са онези неща, в които вярваме и които ни спъват, какво сме готови да променим за себе си. Само когато се приближим до всичко, което е дискомфортно, можем да го интегрираме. Интеграцията изисква да направя място за онези мои аспекти, които не приемам, не искам да гледам, не харесвам. Как да направя място за тях, ако не се приближа? И нима очакваме това приближаване да е лесно, леко и светло? Нима очакваме нещата, които сме потискали с години да ни изглеждат приятни?

Духовността не е розови еднорози

Ясно ми е, че повечето от нас са поели по пътя на духовността, защото в него са открили някаква утеха и светлина, която не е достъпна по друг начин. Само че онова, което много удобно отбягваме да споменем е, че по пътя към светлината минаваме през невероятно дискомофортни места – блата, мочурища, тъмници и каквото още ви дойде на ум. Друг път няма. И ако някой се опитва да ви продаде само позитивната страна на духовността, бягайте. На такова място освен още лепенки за счупените си крайници, друго няма да откриете.

Лечение, Осъзнато Общуване

Богинята на Скръбта

Скръбта е една от най-мощните богини. Тя поглъща агонията от загубата ти и ти позволява да откъснеш от себе си раждивите парчета на прекаленото усилие. Нейните нокти разкъсват булото на илюзиите ти, за да можеш чрез сълзите си да пречистиш прозорците на душата. А там накацали те чакат новите надежди за утрешния ден.

Но първо трябва да преглътнеш горчивата медицина на скръбта. Смело, на един дъх.

grief

Как да общуваш с богинята на скръбта

1. Скръбта обърква фокуса ти

Или поне така изглежда на пръв поглед. Истината е, че тя просто деликатно хваща главата ти и я завърта към нещата, които не си искала да видиш. Към сенките, към фалшивите приоритети, към повърхностните цели. Вече не си сигурна какво изобщо гледаш, но знаеш, че не можеш да откъснеш поглед от голямата бъркотия пред теб. И трябва да озаптиш импулса си да подреждаш, защото богинята на скръбта не иска това. Тя иска просто да наблюдаваш, да дишаш, да чувстваш. Тя ще те остави в това застинало в нищото пространство, докато не изчувстваш всичко, което е останало за чувстване.

2. Дай си време за нищоправене

Не можеш да продължиш по старому, когато богинята на скръбта се самопокани на чай. Просто трябва да спреш. Трябва да си дадеш възможност да не даваш всичко от себе си, да не се стремиш към постижения, да не бързаш да свършиш всичко. Трябва да си дадеш време да дишаш и да стоиш в объркването си. Само така ще дойде изцелението.

3. Скръбта е търпелива

Ще те остави да се разсейваш с работа, филми, срещи с приятели, ще те остави да вярваш, че си е заминала. Но късно вечер ще се промъкне до теб в леглото и ще те прегърне. Ще ти позволи да плачеш в ръцете й, а на сутринта ще се прави, че изобщо не е идвала. Ще повтаря малкия си нощен ритуал всяка вечер, докато не й отделиш нужното внимание.

4. Не отричай силата й, защото ще започне да черпи от твоята

Не отричай силата на скръбта. Можеш да продължаваш с живота си сякаш нищо не се е променило, но отречеш ли че една част от теб скърби, богинята ще те погълне цяла. Ще източи силите от всяка клетка на тялото ти и ще те хвърли в най-мрачните кътчета на подсъзнанието ти.

5. Не отричай, че те е страх да чувстваш

Когато усетиш вълната на чувствата, първо ще дойде страхът. Не го отричай. Чувствай заедно с него. Спомняй си заедно с него. Плачи заедно с него. Включи всичко в процеса.

6. Скръбта променя кристалната ти структура

Неизживяната скръб ще се заклещи в клетъчната ти памет, ще тече по вените ти и ще сковава ставите ти. Изживяната скръб ще те пречисти, ще изтърка прозорците на съзнанието ти до блясък, ще помете праха и ще измие всяка нечистота. За да засияеш като кристал.

7. Скръбта те вижда

Скръбта няма да избяга от старите ти белези. Тя не се страхува от местата, които приемаш за несъвършени. Богинята ще ги намаже с вълшебен мехлем и ще те научи да ги носиш като медали от спечелени битки. Скръбта те вижда в пълния ти блясък и ще те научи да виждаш себе си по същия начин.

Лечение

СТРАХОВЕТЕ ТИ СА ВОДАЧИ

Ако нещо те ужасява до мозъка на костите ти,

ако те парализира и те кара да се чувстваш безпомощен,

то идва с цел –

да те заведе до онова място в теб/в миналото ти/в клетъчната ти памет,

където си заключил/а нещо ценно.

fears

Страхът е водач, който може да ни отведе до вътрешния ни ресурс, както малко други усещания могат.

Въпросът е, че ние имаме съпротива към това вцепенение, към безпомощността и чувството за безизходица, защото ги приемаме за крайни, за смърт. И в някакъв смисъл те са точно това. Едно старо вярване умира и понякога това отнема години, именно заради съпротивата, която оказваме на процеса.

Истината е, че един миг на ПЪЛНО ПРИСЪСТВИЕ в полето на страха е достатъчен, за да стигнем до дара. Въпросът е да стигнем до този миг. Ето какво научих през последните години при срещите ми с моите лични страхове.

Преди да се прояви на физичско ниво, страхът е в ума

Страховете ни живеят на първо място в умовете ни и то като безобидни съмнения. Ние имаме тенденцията да пренебрегваме тези съмнения и да ги отхвърляме като поредната негативна мисъл. Може би сте забелязали на каква почит е положителното мислене в днешно време и в него има смисъл, освен ако не служи като защитен механизъм.

Мислите са един безкраен поток от информация, който постоянно тече през съзнанието ни. Защо тогава умът ни се закача толкова много за някои, а други игнорира напълно? Онези, които стават повтарящи се са именно онези, с които ние резонираме. Понякога този резонанс е много дълбок и неосъзнат и е базиран на преживявания от ранното детство или минали животи, които ние не помним.

Забележете как някои определени мисли създават моментална физическа реакция – потръпване, иглички, усещане за електрически импулс. Ако тази мисъл е приятна, ние я приемаме. Ако не е – започваме да създаваме съпротиви и защитни механизми срещу нея. Т.е. започваме да я маскираме с всякакви други повърхностни неща или да се разсейваме, когато тя дойде.

Мислите ни се превръщат във вярвания

Това обаче че игнорираме определена неприятна мисъл не я кара да изчезне. Напротив, ако на този етап ние избягаме от съмнението, просто правим процеса на превръщането му във вярване неосъзнат. Независимо дали сме съгласни или не, съмненията, които силно резонират с вътрешния ни свят, с времето започват да се превръщат във вярвания – утвърдени усещания, че нещо е така и ние нямаме силата да го променим.

Например, ако имате съмнение, че сте лош шофьор, което е безпочвено (нямате инциденти или произшествия) имате избор – да му обърнете нужното внимание или да го игнорирате. Във втория случай го потискате някъде в по-дълбоките пластове на съзнаваното, но то не изчезва и тъй като не сме стигнали до корена му, започва да се превръща във вярване. Вие сте лош шофьор и това е факт във вашата реалност. Колкото и курсове да посетите, колкото и да ви убеждават другите в обратното, във вашия ум действителността е друга.

Вярванията създават физическото усещане за страх

Страхът е  физическо проявление на дадено вярване. Той идва с болка, стягане, затруднено дишане, повишен пулс, вцепенение. В някои случаи е много полезен – ако животът ви е застрашен, страхът е защитният механизъм, който ще ви съхрани. В много случаи обаче ние нямаме реална причина да изпитваме такова силно усещане за страх, т.е. то е породено единствено от ума ни.

Но за да се стигне до толкова силно физическо проявление, този страх дълго се е формирал в съзнанието ни или е бил предизвикан от много стресова ситуация в живота ни. И в двата случая страхът се придвижва от ума като съмнение, през идентичността ни като вярване и стига до тялото, където вече не може да бъде игнориран.

Често процесът, по който се справяме със страха е същият, по който той се е появил – от ума към тялото. Проблемът с този подход е, че егото има невероятната способност да наслага хиляди малки проблеми върху същинският такъв и така го замаскира. Това се случва, защото усещането, което идва със същинския проблем е много силно и ние го възприемаме за непосилно. Смятаме, че няма да можем да го понесем. Наистина на нивото на егото това е непоносимо.

Егото е конструкция – кой съм аз, какво обичам, какво не обичам, какво харесвам да правя, какво мога и не мога, кои са силните и слабите ми страни. Когато стигнем до същината на страха – онова вярване, което го е породило и съмнението зад него, ние трябва да пуснем част от тази конструкция за АЗ-а, трябва да убием част от егото си.

За това пракитките, свързани с физически приживявания са много полезни в тези случаи – танци, холотропно дишане, йога и целия останал спектър от осъзнати движения е най-ценният ни ресурс. При тях целим да вкараме тялото в състояние на флоу или активна медитация. В този процес на повърхността първо се появяват силните физически усещания, после идват съпротивите на егото и накрая се проявява оригиналното съмнение, от където е започнало всичко.

Обикновено подобни практики са много енергоемки и изморителни именно защото трябва да преминем през цялата съзнателна и несъзнателна съпротива, която имаме срещу оригиналната мисъл. Стигането до корена може да отнеме време и изисква много търпение и любов към самите нас.

Крайният резултат обаче си заслужава, защото стигаме до трайно усещане за:
Смисъл
Корени
Лекота
Свобода.

Лечение, Осъзнато Общуване

Как да разпознаеш съвременната вещица – 10 признака

„Вещица“ е термин, който от столетия се използва като обида към различните жени. Някои съвременни представителки на нежния пол обаче, с гордост носят тази титла. Искаш да разбереш дали си съвременна вещица или дали имаш такава в живота си? Ето 10 издайнически признака.

modernwitch

Специфичният й смях

Не, не говоря за злокобен кикот, който се подава от тъмните ъгли на някоя улица. Говоря за искрен, неподправен смях, който категорично не е сдържан и не цели да накара другите да се чувстват добре. Неизменно обаче точно това се случва, защото емоциите на вещицата са заразни.

Съдържанието на дамската й чанта

Дамската чанта е необятна вселена. Често дори самите ние не знаем какво има в нея. Дамската чанта на вещицата не прави изключение, но в нея освен гримове, повече от необходимите ключове и шоколад, има и

  • кристали

  • етерични масла

  • всякакви домашни мазила и помади

  • езотерични книжки

  • пало санто, тамян и подобни

Не се обижда, когато я наречеш вещица

Вещицата знае, че това е титла, а не обида. Вещица означава веща жена – такава, която познава занаята си, силата си и не се страхува да ги използва. Така че, ако я наречеш „вещица“, най-много да се запознаеш със специфичния й смях от първа ръка.

Вещицата познава други вещици…

… и не се страхува от тях. Напротив, цени ги и се радва на компанията им. Вещицата е жена, която не изпитва нужда да се състезава с останалите жени в живота си. Тя ще вижда в тях положителните им качества и силни страни и ще им се радва.

Вещицата има нужда от време насаме

Въпреки че общува свободно с много хора, тя има нужда от време, в което да е напълно сама. Какво прави през това време? Не питай, защото ще ти отговори 😉

Вещицата може да не е религиозна, но със сигурност се определя като духовна

Религиите разделят, духовността обединява. Вещицата е жена, която знае това и свободно се позовава на различни религиозни и духовни традиции. Тя има свой уникален поглед над нещата, базиран на лични преживявания.

Вещицата няма да се опита да те убеждава в нищо

Свободата е основна ценност в нейния живот и тя я упражнява във всеки негов аспект. Тя държи да не бъде поставяна в рамка, да не бъде контролирана и осъждана за действията си. Съответно, няма да съди теб, нито ще се опитва да ти налага своите вярвания и убеждения. Тя просто ще ти предложи своя опит и гледна точка.

Вещицата може да общува с всеки

Вещицата знае, че всеки човек, който среща по пътя си е нейно огледало и така отразява част от нейната същност. С времето тя развива умение да общува с различни хора, да се настройва към дадената ситуация и да реагира адекватно. Това може да създаде усещането, че тя е лицемер или променя мнението си твърде често, но това не е така. Тя просто е гъвкава (във всеки смисъл на думата 😉 ).

Вещицата е влюбена в живота…

… и й личи. Тя преживява всеки ден, всеки момент в неговата пълнота. Тя умее да посреща предизвикателствата на живота с усмивка, защото знае, че вселената иска най-доброто за нея.

Вещицата не се страхува от тъмното

Да, вселената наистина иска ние постоянно да се развиваме и разгръщаме. Това означава, че понякога ще трябва да се срещаме със сенките си, с тъмните си страни, за да можем да ги осветим и отработим. Вещицата не се страхува от този процес. Тя го приема за нормална част от живота, която изисква търпение, смелост и вяра.

Ако имаш вещица в своя живот, цени я. Давай й пространство и време да бъде себе си и да прави важните за нея неща. Тя ще го оцени и ще ти се отплати с безчет бели магии.

Лечение, Медитация, Осъзнато Общуване

Екстатични танци – какво означава да танцуваш себе си?

От няколко месеца водя практики по екстатични танци в различни студиа в София и всеки път срещам един и същ учуден поглед, когато говоря за това. Може би след третата практика осъзнах, че това е нещо ново и непознато за масата от практикуващи, особено във формата, в който аз го правя. Така че днес ще си поговорим за екстатичните танци и смисълът от свободното движение изобщо.

Какво са екстатичните танци?

Екстатични идва от думата екстаз, т.е. по време на тази практика целим именно това състояние на ума и тялото. Екстазът е много особен сам по себе си и се преживява по различен начин от различните хора. Ти самият може би си преживявал екстаза като гъделичкане, вибрация, пулсация в тялото, като покой, като безвремие и безтегловност, като усещане, че тялото ти се разтваря и границите му се размиват. Това състояние може да се постигне по много начини и в някои духовни традиции се приема за естественото състояние на всяко човешко същество.

Разбира се, това, че по време на танците целим екстаз, не означава, че ще го постигнем. Тази практика е нова и различна всеки път. Никога не знаем какво ще преживеем през тези 90 минути. Никога не можем да сме сигурни какво ще срещнем. Никога не можем да гарантирам определени преживявания, нито пък тяхната интензивност. Тук константи няма – дори музиката е различна всеки път. Звучи доста предизвикателно, защото е такова, но има смисъл в цялото нещо и той е свързван със способността ни да казваме ДА на това, което е живо за нас в момента.

ecstaticdance

Какво не са екстатичните танци?

Екстатичните танци не са практика, в която ще учиш хореография, нито ще получиш някакво музикално образование под каквато и да е форма. Тук никой няма да ти казва колко такта е музиката, нито ще те наставлява как да се движиш. Няма инструкции, свързани с това къде да си държиш ръцете, няма стъпки, няма грешни движения. Това е предизвикателно за някои хора, особено за тези, които смятат, че не могат да танцуват или че не са ритмични. В същото време, липсата на такъв тип инструкции ти дава огромна свобода и възможност да се движиш по начина, по който ти искаш. Кога за последно си позволи подобно нещо?

Есктатичните танци, също така, не са традиционни партита с алкохол и наркотични вещества. Това не е място за свалки. Това не е място, в което се толерира типичното парти поведение. И си има причина нещата да са по този начин.

Как протича една практика по есктатични танци?

Тази част от статията е изцяло базирана на начина, по който аз водя тези часове, така че не си вади генерални изводи. ? В началото на всеки час се събираме в кръг и си даваме време за релаксация и връзка с дъха. След това идва музиката и всеки от нас започва да се движи по свое усмотрение и със свое темпо. Плейлистите са създадени като музикални вълни – започваме с нещо нежно и стимулиращо, преминаваме през ритмични повтарящи се мелодии, стигаме до барабани и напеви, които целят да те извадят от зоната ти на комфорт, които постепенно преминават в по-бавни, трансови мелодии и завършваме с музика, подходяща за релаксация. Накрая имаме кръг на споделянето и (често) прегръдки.

Какво целим с тази практика?

От 7-годишния ми опит с йога, танци, медитации и всякакви други практики съм разбрала, че за мен работят практически насочените неща. Целта на екстатичните танци е именно тази – да изключи ума, или по-скоро да пренасочи цялото ни внимание към усещанията в тялото. Когато успеем да се фокусираме изцяло върху телесните преживявания и се доверим на интелигентността на организма, се случват много вълнуващи неща.

За разлика от други практики, екстатичните танци ни дават възможност не само да усещаме това, което се случва в тялото, но и да се движим през него. Как се чувства и движи тялото ни в различни емоционални състояния? Как танцуваме когато сме тъжни, изнервени, объркани или пък щастливи, спокойни, ведри? На тези въпроси търсим отговори, но не през ума, а изцяло през движенията.

В началото това е предизвикателно, защото сме свиканали всичко да анализираме. Умът се активира като никога до сега. В главата изскачат всякакви мисли. Дали щом съм приведен към земята не съм тъжен на подсъзнателно ниво? Дали не се движа така по инерция? Дали изглеждам добре? Дали другите ме гледат? Появяват се и много съпротиви, защото, когато се отпуснем в тялото, на повърхността излизат емоции, които обикновено отбягваме. Започваме вътрешно да се защитаваме и оправдаваме.

Всички тези процеси са напълно нормални по време на практиката. Нашата задача е да останем с дишането си и с движението, независимо какво се случва с ума. Множество изследвания показват, че тъканите в тялото задържат непреживени емоции. Силният стрес, тревогата, тъгата, скръбта, които не сме си позволили да изпитаме, защото ни е било страх от интензитета им, не изчезват. Те се задържат в тялото ни, в клетките ни и при първа възможност изплуват на повърхността.

И това е добре, защото в противен случай бихме се разболели. През екстатичните танци се учим да позволяваме на тези усещания да излизат, учим се да оставаме с тях, да се движим през тях, да ги изразяваме не през думите, а през телата си. Това ни лекува. Това ни прави по-емоционално стабилни и ни показва, че нищо не е толкова страшно, колкото изглежда.

Моята роля

Аз самата открих тази практика в един много емоционално интензивен период от живота ми. С мен се случваше нещо, което не можех да обясня и което ме плашеше до смърт, но осъзнавах, че това е необратим процес на трансформация. Започнах да танцувам. Сама, вкъщи, със слушалки, в абсолютна тъмнина. Танците ми позволяваха да изключвам ума си и да присъствам изцяло за това необяснимо преживяване. Имаше моменти, в които усещанията ставаха толкова интензивни, че започваше да ми се гади, да ми се вие свят, да ми се плаче. Преминавах през всякакви състояния – гнвя, тъга, омраза, любов… Усещах всичко и въпреки че се страхувах, знаех, че ако спра, ще се върна отново към менталната мелница, която не ми даваше никакви отговори.

Моята роля по време на практиките по екстатитчни танци е изцяло свързана с моя личен опит и преживявания. Знам колко е трудно за хора, които смятат, че не могат да танцуват, които смятат, че не са ритмични. Тук това няма значение, защото никой не ви пише оценки. Знам колко е трудно за хора, които предпочитат да задържат емоциите си, вместо да ги изразяват. Тук ще намерите отдушник за емоциите си без да трябва да ги обяснявате на някого. Знам колко е трудно за обърканите. Тук ще можете да преживявате, вместо да мислите за случващото се в живота ви.

Моята роля е да създам за всеки, осмелил се да влезе, защитено пространство. Единственото ми намерение за тези практики е всеки да се чувства добре дошъл, всеки да се чувства приет, всеки да се чувства принадлежащ. Вярвам, че движението е медицина и ти го предлагам по този начин – като метод да се опознаеш по-добре, като метод да се срещнеш със сенките и светлината в теб, като метод да усетиш, че си обичано дете на Вселената и нищо не може да промени това.

Обратна връзка от редовните танцуващи

Екстатични танци? О! – ще отида да се надивея. С тази настройка се отправих към първата ми такава практика. Но ми се случи нещо още по-хубаво. Сякаш Мон ме качи на скоростен асансьор и му натискаше копчетата. Разходих се до подсъзнаваното, несъзнаваното, пресъзнаваното и всичко, което открих там, излезе от мен, освободи се, отприщи се през движенията. Смях се, плаках, въртях се, танцувавах като момиченце, танцувах като кралица, танцувах като съблазнителка, после като русалка, като шаманка, като селската хубавица, като птица, котка, змия, със зтворени ои, със отворени очи, сякаш никой не ме гледа, сякаш целият свят ме гледа…И през цялото време около моен се движеха други жени, в техните си „асансьори“ и на техните си етажи. И на никоя не и пукаше как изглежда, кой какво ще си помисли, просто всички заедно бяхме в едно много красиво развълнувано море! А след практиката се чувствах освободена и ….ами – обновена! Никой крем против бръчки не може да направи за вас това!!!

~~Мария, копирайтър

Екстатичните танци са истинско вдъхновение. Най-хубавото е, че е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се оставиш да бъдеш себе си. А чувството е толкова сладко. Много рядко си позволяваме да изразим истинската си същност поради наслоените с годините страхове от отхърляне. Мони е чудесен инструктор, чиито глас и напътствия са терапия за душата. Чувството да бъдеш сред свои хора, в този безопасен вещерски кръг, мога да сравня само със свобода, удоволствие, удовлетворение и екстаз. И всеки е добре дошъл. Благодаря ти, Мони, за смелостта да се решиш на тази огромна стъпка и за страстта, с която се движиш напред и нагоре. Твоите практики ми помагат да опозная себе си, собствената си сила и да преоткривам красотата на живота.

~~Дани, специалист социални медии

Екстатични танци е практика, която много трудно мога да опиша. Въздействието й и самите преживявания, докато трае, а и след това ? , са толкова различни едно от друго, че поне аз не мога да ги обобщя. В една практика се запознаваш със страховете на мозъка си, чувстваш сковаността на тялото си, но и как въпреки това нещо в теб те приканва просто да се забавляваш и да се оставиш на музиката и потока, в следваща се свързваш дълбоко със сърцето си и се заземяваш така, както никога досега, в трета достигаш до още по-дълбоки или просто по-различни кътчета от душата си, а на следващата дори не знаеш какво ще се случи и постепенно това започва да те изпълва с желание за изследване и опознаване на нови неща. Това, което ме грабва толкова силно в практиката, е приемането и празнуването на всяка част от нас и освобождението, което идва от това. Именно това се интегрира постепенно и на ежедневна база в животите ни – че е напълно ок и даже е прекрасно да сме такива, каквито сме, да се чувстваме, както се чувстваме, и да не се страхуваме да покажем своите цветове… И колко луди можем да бъдем понякога ❤

~~Ивелина, анализатор на маркетингови проучвания

Какво са екстатичните танци за мен е трудно да се опише – трябва да се преживее. Най-вълнуващото е, че всеки път е различно. Екстатичните танци са една музикална терапия за душата изразена чрез движение. Те те карат да плачеш и да се смееш, да скачаш и да си в медитация, да споделяш енергията и вибрациите си с непознати, да бъдеш цял и част от цялото! ?

~~Елина, Специалист Системи за управление и сертификация

Екстатичните танци, ме изпълват със свобода, енергия, грациозност и любов. Когато се отпусна и се слея със ритмите, преживявам истинска трансмутацията, а когато свършат, света е изцяло под моята власт-:)) и така.. до следващите екстатични танци!

~~Надя, собственик на йога студио

Екстатичните танци ме завладяха от първата практика с Мон. За мен са медитация в движение. Понякога по-лесно, друг път по-бавно се потапям в усещанията в тялото. Успявам да се синхронизирам с честотата на сърцето си и да открия търсени от мен отговори. След танците се чувствам олекнала, ефирна, щастлива. Благодаря на Мон за нейните напътствия, за подбраната с усет музика и за винаги различните практики, с които успява да ни изненадва.

~~Невена, фотограф

Екстатични танци…
Това е Танцуваща медитация, хораа. Каквото и да се каже, малко ще е. Мълчаливият танц, под умело подбраната музална плейлиста, е така разтърсващ, красив, издивяващ, отпускащ и запомнящ. Отваряйки очи от време на време (в повечето случаи, очите са ми затворени , за да мога да се освободя напълно) установявам как всеки твори света си – ръцете рисуват картини, тялото сякаш води диалог с някакво вътрешно изживяване, танцуваш бавно, после лудо, лицето се усмихва, после плаче.. накрая усещаш как си ги пуснал, пуснал си тежките илюзорни окови на Предрасъдъците си. Те там падат по някое време, там в залата, воден от меденият глас на Мон, усещаш как ти е леко, пуснал си нещо – днешният ден, стар проблем, сметките за наема и тока…абе всичко. Аз лично имам още много “работа” в залата по някои теми, които плачат да бъдат изтанцувани и така като се сетя, нямам търпение за следващо изживяване и лекота. Благодаря на Мон, че създава защитено пространство, в което спокойно да излезнем от черупките си, което обществото и начина на живот ни е принудило да сложим, ти си магьосница. ❤

~~ Ромина

Лечение, Медитация

За Сянката и Смиряването

Ако знаехме колко много се промяне животът, щом веднъж прегърнем сенките си, щяхме да ги търсим във влажните и тъмни коридори на подсъзнанието като ловци на духове. Неее, това съвсем не е така. Всички много ни е шубе от сянката. От Сянката, от онази, която ни обръща главата на 180 градуса и ни показва ножа, който държим зад гърба си, докато мило се усмихваме на хората. И ние хем знаем, че държим ножа и с удоволствие бихме заколили всеки, който нещо ни бръкне в душицата, хем не знаем. Хем искаме да го направим, защото вие усещали ли сте насладата от победата?!, хем не искаме, щото добрите деца не правят така. И не, неискането не идва от моралните ценности и устои, а от любовта, която тайничко таим към всичко живо на земята. Знам, знам, ти не обичаш всичко и всички, това не е възможно, но в едно доста светло и закътано местенце от душата ти има любов, която може да излекува планетата от всички гадости.

shadow

Преди да стигнеш до Любовта обаче, трябва да минеш през Сянката. Виждали ли сте тези класически християнски картини, които изобразяват някой светец, заобиколен от всякакви демони и страшилища? Те с огромни лукави усмивки му пречат да си върши добрите дела, но тъй като той е отдаден християнин, смело продължава да върви по своя път. Ама изражението му е едно измъчено, понякога дори гротескно. Наскоро попаднах на такава картина и с удоволствие установих, че аз не съм такъв човек и никога няма да бъда! Измъчвана и изтезавана от собствените си демони – що за мизерен живот е това?!

О, свещена простота! В каква заблуда съм живяла. Да ви разкрия ли една тайна за човешкия ум? Той е устроен по много интригуващ начин – когато се чувстваме зле, никой никога не е бил по-зле от нас и няма цяр на света за нашата мъка. В момента, в който се почувстваме добре – каква мъка, какво страдание?! Спомням си, че имаше нещо такова, но аз съм силен човек и се справям. В мига, в който леко ни просветне пред очите, забравяме какво е било УСЕЩАНЕТО за страданието и цялото преживяване се пренася от тялото в ума. А ума обича да дава акъл и да си мисли, че всичко разбира. За това и когато най-добрата ни приятелка е сдухана, щото гаджето я е зарязало, сме много по-склонни да даваме съвети, вместо да седим и да си спомняме на ФИЗИЧЕСКО ниво колко ни е било гадно, когато нас са ни зарязвали. Аз лично откривам нещо много арогантно в цялата тая работа.

Но да се върнем на изтерзаните светци. Седя аз и гледам картината и си мисля колко е загубено това християнство и как тези, дето са рисували картините нещо не са схванали смисъла. Инжектирам си приятна доза арогатност и самодоволство и егото ми подскача от кеф. Няколко дни по-късно се събуждам като блъсната от товарен влак. Тялото ме боли, реве ми се, душата ми не знае на кой свят е. Знам, че трябва някакви неща да върша, но Бога ми, нямам сили. Нямам сили от леглото да стана, дори не искам да си помислям за обличане и излизане навън. Това чувство ми е ТООЛКОВА познато. Свикнали сме си с него, не се обичаме, но к‘во да го направя. Скапан, неканен гост – не знам кога ще цъфне и колко време ще остане, ама трябва да чистя след него…

Чувствам се приклещена в капана на собствената си депресия. Гузно ми е, защото знам, че през следващите няколко дни ще бъда отвратителен човек. Но нямам сили да бъда друга. Ще трябва да ме изтърпят и този път. Лежа в леглото и в съзнанието ми изниква онази картина, на която така самодоволно се присмях. Ооо, здравейте демони мои! Била съм тъпа да си мисля, че само светците се борят с вас. От няколко дни усещам присъствието ви около мен и днес вече вие взехте превес. От очите ми рукват сълзи – от безсилие, от страх и от смирение – не съм по-голяма от християнските светци, мамка му! Егото ми реве с пълен глас.

Плача и от гняв. Колко пъти трябва да ми се случва тая гадост?! Какво ТОЛКОВА не схващам още. Демоните се кикотят, но нищо не казват. Главата ми се върти. Искам да убия някого. Може би себе си? Заспивам, преуморена съм без да има причина за това. Добре че няма хора около мен, пред които да трябва да се правя на болна. Аз знам, че не съм болна, но в момента и здрава не съм…

Заспивам и започвам да сънувам. Една красива жена с големи кафеви очи, която танцува като богиня и ме кани примамливо. Тялото й се движи като змия, вие се около невидим стълб нагоре и се спуска тежко, но грациозно към земята. Искам я тази жена. Или може би искам да съм като нея. Не знам, но знам, че трябва да съм близо. Не говорим, но телата ни крещят.

Случва се нещо, което не мога да опиша. Не че ме е срам, просто няма думи за това екстатично, тантрично, оргазмично състояние. Сливаме се аз и тя. Всичко се слива, няма контури, граници, забрани. За няколко мига е приятно, после започва да ми се гади, ще повърна. Помощ, някой да ме събуди! Жената от красива изкусителка се превръща в хленчещо момиченце. Дърпа ме за ръката, моли ме с очи да остана.

Трябва да си ходя, усещам го и тя го знае. Става агресивна, главата й се превръща в буреносен облак, после в качулата кобра. Сипе огън и жупел по мен. Тая откачи, си мисля и се чудя как да се събудя от това нещо. Не мога. Когато лудата вижда, че гнева й няма да помогне, се свива в ъгъла на топка и започва да ридае. Искам да отида да я успкоя, но честно казано, не знам какво да очаквам. Правя крачка към нея, подавам ръка, а тя се обръща към мен и изсъсква като настръхнала котка. Нямам работа повече тука си мисля, но не мога да се събудя. Седим в някакво прашно таванско аз и лудата и чакаме.

Виж какво, казвам й, обичам те, симпатична си ми, но си луда и аз не знам какво да правя с теб. „Виж ме, погледни към мен и осъзнай, че всъщност гледаш себе си.“ – казва ми тя и си се свива пак в ъгъла да си ридае безутешно. Разбрахте ли сега за демоните?! Разбрах ли аз самата, че без тях няма как да осъзная коя съм, камо ли да се заобичам, още по-малко да обичам другите и с Любовта си да спасявам света. Гледам пак картината с християнски монах и си мисля „Този в колко ли изкривени гримаси е припознавал Бога?“

Лечение, Медитация, Осъзнато Общуване

УЧА СЕ

still-learning1

Уча се да се смирявам –

Да не забравям никога, че не съм по-голяма от Живота.

Уча се да си почивам, когато ми се дава възможност –

Да не искам от себе си повече, отколкото мога да дам.

Уча се да имам план, но да съм готова за промени –

Този, който движи планетите,

звездите и

атомите в тялото ми

знае по-добре каква е следващата стъпка.

Уча се да признавам привързаностите си –

Да не си мисля, че мога да махна с ръка и всичко да забравя.

Уча се да обичам другите –

И през любовта си към тях да откривам какво все още не обичам в себе си.

Уча се да нося отговорностите си

Не като товар и бреме, а с благодарност за повереното ми –

Добруването на детето ми, радостта в семейството ми, личното ми благоденствие…

Уча се да оставам ученик най-вече, когато съм в ролята на учител –

Да споделям от място на искреност и любопитство.

Уча се да съм благодарна

За всяка усмивка, за всяка възможност, за всяко присъствие в живота ми.

Уча се да греша –

Да се изправям сама и да продължавам напред в добра компания.

Уча се да не съдя себе си –

Да си спомням, че осъждането е начин да контролирам,

А контролът е просто отражение на страха.

Уча се да се страхувам

И въпреки страховете си да вземам решения, да споделям себе си, да действам.

Уча се да мълча,

Когато никой не ме е попитал за мнение,

А понякога и когато са ме питали.

Уча се да отварям сърцето си

И да вярвам, че в него има място за всичко –

За болката, за страданието, за гнева,

Тъй както за радостта, за лекотата, за любовта.

Уча се, че когато се чувствам наранена,

Насоченият към другия пръст не ми носи облекчение,

А задълбочава раната ми.

Уча се, че понякога хората вършат дела,

Които не са добри за мен.

Дори и да обичаш някого, понякога е нужно да си тръгнеш.

Уча се, че любовта между хората не е съвършена –

Не е безусловна и всепрощаваща.

И все пак, дори в най-счупеното сърце

Човек може да намери урок за себе си.

Уча се да бъда Жена –

Да бъда всички стихии,

Да бъда противоречие,

Да бъда Човек.

Уча се да обичам мъжа си

И да виждам в него божественото,

Особено когато той не го вижда в себе си.

Уча се да бъда достатъчно

Майка,

Съпруга,

Дъщеря,

Приятелка,

Така че накрая на деня да мога да кажа

„Днес бях себе си.“

Уча се да бъда Всичко и Нищо.

Уча се да бъда.

Уча се.

Лечение

ТАНЦУВАЩА СЪС СЕБЕ СИ

Третата седмица на януари е известна с това, че е най-сдуханата седмица в годината. Всички са болни, или изпаднали в лека апатия. Пролетта е още далеч, а празниците попривършиха. Вирусите не подминаха и нас и по план график тази седмица статия нямаше да има. Но Вселената реши да ни изненада приятно и да ни подари един текст, написан от любимата ми Мария Бикова. Приятно четене!

dancing

Танци ли? Знаеш ли какво ми е на главата….!

Винаги съм си мислела, че за да отида на танци, трябва да съм „цъфнала и вързала“, всичко да ми е наред и като поанта на всичкоредието да отида да потанцувам! Един вид – заслужила съм си насладата. Е, колко често й се случва това на една мултитаскваща, вечно тичаща нанякъде и вечно гонеща нещо жена?  Ами….на мен май никога или поне много рядко.

Освен това, за да танцувам, мислех си аз, трябва да съм и в добро настроение, висока вибрация и изобщо, танцът не е ли триумф на радостта?

Пък и друго – важно е как изглеждам! За да се впусна в танц сред хора, трябва да изглеждам добре, да съм в добра форма, а не с издут корем примерно, добре облечена или поне така облечена, че дрехите да скриват всичките ми телесни недостатъци. И да мога да танцувам добре, да знам движенията, да ги правя като за представление, да не се изложа случайно.  Случвало ми се е да съм на купон, да ми харесва музиката и душата ми отвътре да кипи от желание да се поразкърши. Но аз обрано да си седя встрани и да си тактувам с краченце, защото….ами какво ще кажат хората?

Обаче един ден….

Понатъпках всичките си тези убедености в едно долно чекмедже и отидох аз, все пак, на бели денс практика при Мон в Мандала. Казах си, ще стоя в края, така че да няма кой да ме гледа , пък какво – ще си потанцувам малко.  Е, да , но Мон ни подреди в кръг! Аз виждах всички и всички ме виждаха. Ами сега?

И ей тъй, без особен напън, постепенно и леко в рамките на тази и още няколко белиденс практики, старите ми схващания взеха, че се раздвижиха, врътнаха дупе и с въздушен пирует изхвърчаха от сцената на моя танц с живота.  И с грациозна стъпка се появиха се нови прозрения, които споделям с вас.

Тази седмица ми е пълна лудница! Ще взема да потанцувам!

Оказа се, че танцът не е награда за купищата добре свършена, е или поне свършена, работа. Той е горивото! Случвало ми се е да се чувствам като пребита в края на деня и да знам, че на следващия ден ме чака още толкова работа. И съм си казала: дали да не се прибера у нас, да се просна на дивана и да „събирам сили“ за утре? Но съм отивала на танци. И, слава Богу! Защото утрето-то се оказваше много по-леко!

Не само защото съм се раздвижила. Това става и с разходка в парка, фитнес и какво ли не.  Друго е.  В моментите, в които танцувам, си давам сметка, че на мога да чакам да мине тежкото, за да си дам пространство на хубавото. Животът е пъстра плетеница от всичко и точно, когато ти е най-тежко, трябва да вплетеш и нещо хубаво. Да си подариш едно малко островче от наслада насред морето от драми. И като отпътуваш от острова, дори драматичните вълни да не са намалили бала си, поне имаш вятър, който да ти пълни платната. До следващия остров.

Иначе е като да стоиш пред шведкса маса, на която има един страхотен сладкиш, и да си кажеш: абе първо ще изям всички солети, пък за сладкиша, ако остане място.

Плаче ми се, ще танцувам

Нарисувайте мечтата си с с танц! – каза Мон на една фри-стайл практика и нещо  в мен веднага се опъна. Първо,  аз не мога да рисувам – това ми е ясно още от 4-ти клас  първия срок, когато получих  четворка по рисуване (а пустите лелеяни шестици!)  и учителката ми каза, че много, много не бива в тая работа.  И, второ – как така: с танц?

Обаче, когато танцуваш с Мон, разстоянието от зоната на комфорт до  „А! Ма аз това го мога!“ е …ми….четири четвърти.

На тази практика осъзнах, че с движения мога да изразя всичко: мечтата си, радостта си, тъгата си, гнева си, страстта си, та дори, ако щете, и  политическите си възгледи. И няма догми, ритми, правила или жури, които да ти кажат: „Абе, грешно стъпваш, моето момиче.“

Така че..когато ми е хубаво – танцувам. Когато ми е тъжно – танцувам. Когато съм бясна – танцувам.

Представление? Не, представа!

Танцът, както  осъзнах,  не е представление от теб за другите. Танцът е твоята представа, твоето усещане за теб самата в момента. Твоята интерпретация на  вътрешната ти Вселена, а външната е просто твоето аплодиращо  огледало. Но ти, ТИ си си най-важната публика.

Когато танцуваш за себе си ти можеш да бъдеш всичко:  мека или дръзка, нежна или огнена,  момиченце или шаманка, принцеса или амазонка.

И, каквато и да се усещаш в момента, да се насладиш на себе си и живота чрез магията на музиката и движението.

Бонус: мускулна треска

Е, да, ако искате, можете да гледате на танца и като спорт. За мен е прекрасна алтернатива на СФИ – Светата Фитнес Инквизиция. Специално в бели денса и практиките на Мон, без да си го поставяш , и с пълен кеф  работиш за бедра, дупе, корем, талия,  рамене и ръце.

И, последно: не, бели денс не е кючек.

Но това е друга тема. Следва продължение:)

Дотогава – танцувам с мен. И с Мон:)

Благодаря за пространството! И танцовото, и дигиталното!

Благодаря на Мария и на всички жени, с които танцуваме.

Живей в прекрасното Сега!

Намасте,

СиМОНа ॐ

Лечение, Медитация

МОЯТА МЕДИЦИНА

Първата статия за годината трябваше да е друга, но се роди това и го споделям като напомняне за себе си и теб – да се вслушваме и да търсим нашата собствена медицина. Нашият личен начин да бъдем в услуга на света е по-ценен от всяко готово учение и никой учител не може да ни го предаде. Той идва директно от Сърцето и се връща при нас по неподозирани начини. Приятно четене.

my-medicine

Пак ще бъдем Цели,

когато си спомня да обичам целия свят,

така както се уча да обичам теб,

така както се уча да обичам себе си –

през вкоренените стъпала,

в лекотата,

с усмивка, която знае.

Знае всички отговори,

но мълчи.

За  да не събуди спящите,

да не развали играта.

Медицината не е в думите, които пробиват душата

като жила на оси

и оставят човека гол и безпомощен

да се дави в страховете си.

Медицината е в паузите,

в премълчаното,

в неизказаното,

което и двамата знаем.

Медицина е да видиш раната на другия

и вместо да бъркаш с думи в нея

да я намажеш с мехлема на тишината си.

Да запазиш достойнството на човека,

дори когато той е изцапан със собствените си съмнения.

Да виждаш и детето, и възрастният.

Да избираш да гледаш към решението

и погледът ти да е като лунен лъч в непрогледна нощ.

Това е медицина.

Да не забравяш, че и ти си падал

и пак ще паднеш

и като падне ближния ти –

да му подадеш ръка,

вместо да сочиш към скъсаните му обувки.

Това е медицина.

Да гледаш човека в очите и да виждаш всичките му предци

и всички негови потомци.

И да помниш!

Да помниш, че всеки човек е плод на Любовта

и в съюз със себе си и света продължава дело,

за което ти нищо не знаеш.

Да разбираш, че душата си има неин път

и не е твоя работа

да стъпваш по чужди пътеки

и да потъпкваш чужди намерения.

Да виждаш в злодеянието нараненото си его

и доброто намерение.

И да си благодарен на злодея,

че ти е подарил огледало,

в което да се огледаш.

Това е медицина.

И да помниш, да помниш, да помниш,

че Вселената иска за теб пълноЦенност,

че Животът иска да му се предадеш,

че всеки миг, в който се смееш и сърцето ти цъфти

е миг на преклонение пред Смъртта,

която някой ден ще те прегърне завинаги,

за да се слееш с небосклона

и да се радваш на земния живот през нови звездни очи.

Живей в прекрасното Сега!

Намасте,

СиМОНа ॐ

Лечение, Медитация, Осъзнато Общуване

5 НЕЩА, КОИТО ДА СПРЕШ ДА ПРАВИШ ПРЕЗ 2018

Нека тази статия е напомняне за мен и за всеки, който я прочете, че всеки ден е нова възмжност да изследваме всички начини, по които си пречим да сме щастливи. И всеки ден е нов портал към повече приемане и лекота. Точките тук не са работа за един ден – те са постоянно прокрадващи се в живота ни модели, към които всеки от нас трябва да намери личния си подход. Само ти имаш отговорите.

5-things

№1 – спри да се опитваш да наложиш на другите твоите избори

Ходиш на йога, спрял си месото, или си открил някоя медитативната техника и искаш да разкажеш на целия свят? Недей. Да се опитваш да убедиш някого, че нещо е добро за него единствено те прави да изглеждаш арогантен и надменен. Знам, че искаш да помогнеш на баща си с високото кръвно. Знам, че йога ще помогне на перманентно нервната ти колежка в офиса. Но също така знам, че нашите избори и истини не са меродавни – всеки има право да решава за себе си. Единственото, което можем да направим е да живеем йога и извън постелката. Ако на някой му стане интересно, повярвай ми, сам ще дойде при теб.

№2 – спри да се опитваш да се харесаш на всички

Може да ти прозвучи странно, но опитите ни да се наложим над другите или да им се харесаме, идват от едно и също място. Понякога го наричаме търсене на внимание, друг път опит за контрол над ситуацията – семантиката няма значение. Важно е да стигнем до корена на поведението си. Обикновено хората с подобен модел на „вечно правия“ или „вечно добричкия“ изпитват някаква дълбока несигурност. Правя ли нещата, както трябва? И тъй като постоянно им трябва уверение – да, правиш нещата, както трябва – те го намират или като се опитват да убедят всички в правотата си или като се опитват да се харесат на всички. Ако ти проявяваш такъв модел на поведение, потърси онази несигурна част в теб и си пообщувай с нея. В началото не е приятно, но пък е много полезно.

№3 – спри да се опитваш да решиш сам всеки проблем

Това е нещо, с което аз лично все още работя. Понякога идеята да се справиш с нещо напълно сам е толкова очароваща, че изпадаме в крайност – сам, на всяка цена. Първо, ние никога не постигаме нищо сами. Може на пръв поглед да изглежда сякаш не си получил помощ, но съм убедена, че не е точно така. Може би точно, когато си бил най-отчаян, непознат на улицата ти се е усмихнал и ти е върнал позитивната настройка. Да, дори това е помощ. Второ, няма нищо героично в крайния индивидуализъм. „О, аз толкова страдах, но го направих сам/а.“ Колко пъти си чувал това? Колко пъти си си го казвал? Този скрит модел на жертвата е много удобен за придаване на важност, но в него няма нищо градивно. Свършил си задачата, решил си проблема, но се чувстваш зле. Какъв е смисълът тогава? Трето, искането на помощ ни смирява и ни напомня, че сме част от нещо много по-голямо. Йога означава свързване. Какво по-силно свързване от това да поискаш и получиш нечия подкрепа?

№4 – спри да се опитваш да решиш проблемите/оправиш настроението на другите

От известно време наблюдавам как се държат хората, когато някой около тях страда. Повечето от нас моментално скачат да помагат (обикновено, разбира се, само на думи). Заливаме горкия човек с потоци от клишета и очакваме мъдростта ни да е достатъчна, за решаване на проблема. Нещата рядко се случват така, нали? Защото, когато страдаме, обикновено много добре знаем какво трябва да направим, но преди да стигнем до действието, имаме нужда да чувстваме. Да почувстваме тъгата, огорчението, гнева, безсилието… А другите около нас не ни дават тази възможност. За нас хората е изключително неприятно да сме в присъствието на човек, който страда. За това се опитваме веднага да прекъснем страданието му, но по този начин създаваме натиск за страдащия и омаловажаваме чувствата му. Другия път, когато любим твой човек е в лошо настроение, просто издишай дълбоко и посой с него. Без да му говориш, без да го наблюдаваш и изучаваш, без да искаш обяснения. Виж какво се случва тогава.

№5 – спри да бързаш и да се затрупваш със задачи

Много хора вече говорят за тази съвременна тенденция – величаенето на заетостта. Мислим си, че е животът, че времето се забързва, че градската действителност ни притиска. Истината е, че има нещо в нас, което ни ръчка да сме постоянно заети, постоянно бързащи. Дали е страхът от спокойствието, дали е насаденото вярване, че бездействието е порок – всеки трябва да открие сам за себе си. Когато разбереш, че няма нужда всяка секунда от деня ти да е разграфена и не е необходимо да свършиш всички 54 неща в to-do листа си, настъпва един момент на паника. Какво да правя със свободното си време? Но след паниката, идват много други приятни неща. Може би най-ценното сред тях – вътрешното умиротворение, усещането, че светът не се крепи на моите рамене и няма да се случи нищо, ако днес си почина.

А ето и едно нещо, което да правиш повече през 2018 – вярвай в себе си и в Живота. Развивай доверието си, че всичко е такова, каквото трябва да е. Развивай умението да не търсиш моментални отговори, да не се стремиш към постоянна сигурност. Развивай способността си да се отпускаш в неизвестното и да знаеш, че силните ръце на Съдбата ще те хванат в точния момент.

Живей в прекрасното Сега!

Намасте,

СиМОНа ॐ