ТАНЦУВАЩА СЪС СЕБЕ СИ

Третата седмица на януари е известна с това, че е най-сдуханата седмица в годината. Всички са болни, или изпаднали в лека апатия. Пролетта е още далеч, а празниците попривършиха. Вирусите не подминаха и нас и по план график тази седмица статия нямаше да има. Но Вселената реши да ни изненада приятно и да ни подари един текст, написан от любимата ми Мария Бикова. Приятно четене!

dancing

Танци ли? Знаеш ли какво ми е на главата….!

Винаги съм си мислела, че за да отида на танци, трябва да съм „цъфнала и вързала“, всичко да ми е наред и като поанта на всичкоредието да отида да потанцувам! Един вид – заслужила съм си насладата. Е, колко често й се случва това на една мултитаскваща, вечно тичаща нанякъде и вечно гонеща нещо жена?  Ами….на мен май никога или поне много рядко.

Освен това, за да танцувам, мислех си аз, трябва да съм и в добро настроение, висока вибрация и изобщо, танцът не е ли триумф на радостта?

Пък и друго – важно е как изглеждам! За да се впусна в танц сред хора, трябва да изглеждам добре, да съм в добра форма, а не с издут корем примерно, добре облечена или поне така облечена, че дрехите да скриват всичките ми телесни недостатъци. И да мога да танцувам добре, да знам движенията, да ги правя като за представление, да не се изложа случайно.  Случвало ми се е да съм на купон, да ми харесва музиката и душата ми отвътре да кипи от желание да се поразкърши. Но аз обрано да си седя встрани и да си тактувам с краченце, защото….ами какво ще кажат хората?

Обаче един ден….

Понатъпках всичките си тези убедености в едно долно чекмедже и отидох аз, все пак, на бели денс практика при Мон в Мандала. Казах си, ще стоя в края, така че да няма кой да ме гледа , пък какво – ще си потанцувам малко.  Е, да , но Мон ни подреди в кръг! Аз виждах всички и всички ме виждаха. Ами сега?

И ей тъй, без особен напън, постепенно и леко в рамките на тази и още няколко белиденс практики, старите ми схващания взеха, че се раздвижиха, врътнаха дупе и с въздушен пирует изхвърчаха от сцената на моя танц с живота.  И с грациозна стъпка се появиха се нови прозрения, които споделям с вас.

Тази седмица ми е пълна лудница! Ще взема да потанцувам!

Оказа се, че танцът не е награда за купищата добре свършена, е или поне свършена, работа. Той е горивото! Случвало ми се е да се чувствам като пребита в края на деня и да знам, че на следващия ден ме чака още толкова работа. И съм си казала: дали да не се прибера у нас, да се просна на дивана и да „събирам сили“ за утре? Но съм отивала на танци. И, слава Богу! Защото утрето-то се оказваше много по-леко!

Не само защото съм се раздвижила. Това става и с разходка в парка, фитнес и какво ли не.  Друго е.  В моментите, в които танцувам, си давам сметка, че на мога да чакам да мине тежкото, за да си дам пространство на хубавото. Животът е пъстра плетеница от всичко и точно, когато ти е най-тежко, трябва да вплетеш и нещо хубаво. Да си подариш едно малко островче от наслада насред морето от драми. И като отпътуваш от острова, дори драматичните вълни да не са намалили бала си, поне имаш вятър, който да ти пълни платната. До следващия остров.

Иначе е като да стоиш пред шведкса маса, на която има един страхотен сладкиш, и да си кажеш: абе първо ще изям всички солети, пък за сладкиша, ако остане място.

Плаче ми се, ще танцувам

Нарисувайте мечтата си с с танц! – каза Мон на една фри-стайл практика и нещо  в мен веднага се опъна. Първо,  аз не мога да рисувам – това ми е ясно още от 4-ти клас  първия срок, когато получих  четворка по рисуване (а пустите лелеяни шестици!)  и учителката ми каза, че много, много не бива в тая работа.  И, второ – как така: с танц?

Обаче, когато танцуваш с Мон, разстоянието от зоната на комфорт до  „А! Ма аз това го мога!“ е …ми….четири четвърти.

На тази практика осъзнах, че с движения мога да изразя всичко: мечтата си, радостта си, тъгата си, гнева си, страстта си, та дори, ако щете, и  политическите си възгледи. И няма догми, ритми, правила или жури, които да ти кажат: „Абе, грешно стъпваш, моето момиче.“

Така че..когато ми е хубаво – танцувам. Когато ми е тъжно – танцувам. Когато съм бясна – танцувам.

Представление? Не, представа!

Танцът, както  осъзнах,  не е представление от теб за другите. Танцът е твоята представа, твоето усещане за теб самата в момента. Твоята интерпретация на  вътрешната ти Вселена, а външната е просто твоето аплодиращо  огледало. Но ти, ТИ си си най-важната публика.

Когато танцуваш за себе си ти можеш да бъдеш всичко:  мека или дръзка, нежна или огнена,  момиченце или шаманка, принцеса или амазонка.

И, каквато и да се усещаш в момента, да се насладиш на себе си и живота чрез магията на музиката и движението.

Бонус: мускулна треска

Е, да, ако искате, можете да гледате на танца и като спорт. За мен е прекрасна алтернатива на СФИ – Светата Фитнес Инквизиция. Специално в бели денса и практиките на Мон, без да си го поставяш , и с пълен кеф  работиш за бедра, дупе, корем, талия,  рамене и ръце.

И, последно: не, бели денс не е кючек.

Но това е друга тема. Следва продължение:)

Дотогава – танцувам с мен. И с Мон:)

Благодаря за пространството! И танцовото, и дигиталното!

Благодаря на Мария и на всички жени, с които танцуваме.

Живей в прекрасното Сега!

Намасте,

СиМОНа ॐ