СТРАХОВЕТЕ ТИ СА ВОДАЧИ

Ако нещо те ужасява до мозъка на костите ти,

ако те парализира и те кара да се чувстваш безпомощен,

то идва с цел –

да те заведе до онова място в теб/в миналото ти/в клетъчната ти памет,

където си заключил/а нещо ценно.

fears

Страхът е водач, който може да ни отведе до вътрешния ни ресурс, както малко други усещания могат.

Въпросът е, че ние имаме съпротива към това вцепенение, към безпомощността и чувството за безизходица, защото ги приемаме за крайни, за смърт. И в някакъв смисъл те са точно това. Едно старо вярване умира и понякога това отнема години, именно заради съпротивата, която оказваме на процеса.

Истината е, че един миг на ПЪЛНО ПРИСЪСТВИЕ в полето на страха е достатъчен, за да стигнем до дара. Въпросът е да стигнем до този миг. Ето какво научих през последните години при срещите ми с моите лични страхове.

Преди да се прояви на физичско ниво, страхът е в ума

Страховете ни живеят на първо място в умовете ни и то като безобидни съмнения. Ние имаме тенденцията да пренебрегваме тези съмнения и да ги отхвърляме като поредната негативна мисъл. Може би сте забелязали на каква почит е положителното мислене в днешно време и в него има смисъл, освен ако не служи като защитен механизъм.

Мислите са един безкраен поток от информация, който постоянно тече през съзнанието ни. Защо тогава умът ни се закача толкова много за някои, а други игнорира напълно? Онези, които стават повтарящи се са именно онези, с които ние резонираме. Понякога този резонанс е много дълбок и неосъзнат и е базиран на преживявания от ранното детство или минали животи, които ние не помним.

Забележете как някои определени мисли създават моментална физическа реакция – потръпване, иглички, усещане за електрически импулс. Ако тази мисъл е приятна, ние я приемаме. Ако не е – започваме да създаваме съпротиви и защитни механизми срещу нея. Т.е. започваме да я маскираме с всякакви други повърхностни неща или да се разсейваме, когато тя дойде.

Мислите ни се превръщат във вярвания

Това обаче че игнорираме определена неприятна мисъл не я кара да изчезне. Напротив, ако на този етап ние избягаме от съмнението, просто правим процеса на превръщането му във вярване неосъзнат. Независимо дали сме съгласни или не, съмненията, които силно резонират с вътрешния ни свят, с времето започват да се превръщат във вярвания – утвърдени усещания, че нещо е така и ние нямаме силата да го променим.

Например, ако имате съмнение, че сте лош шофьор, което е безпочвено (нямате инциденти или произшествия) имате избор – да му обърнете нужното внимание или да го игнорирате. Във втория случай го потискате някъде в по-дълбоките пластове на съзнаваното, но то не изчезва и тъй като не сме стигнали до корена му, започва да се превръща във вярване. Вие сте лош шофьор и това е факт във вашата реалност. Колкото и курсове да посетите, колкото и да ви убеждават другите в обратното, във вашия ум действителността е друга.

Вярванията създават физическото усещане за страх

Страхът е  физическо проявление на дадено вярване. Той идва с болка, стягане, затруднено дишане, повишен пулс, вцепенение. В някои случаи е много полезен – ако животът ви е застрашен, страхът е защитният механизъм, който ще ви съхрани. В много случаи обаче ние нямаме реална причина да изпитваме такова силно усещане за страх, т.е. то е породено единствено от ума ни.

Но за да се стигне до толкова силно физическо проявление, този страх дълго се е формирал в съзнанието ни или е бил предизвикан от много стресова ситуация в живота ни. И в двата случая страхът се придвижва от ума като съмнение, през идентичността ни като вярване и стига до тялото, където вече не може да бъде игнориран.

Често процесът, по който се справяме със страха е същият, по който той се е появил – от ума към тялото. Проблемът с този подход е, че егото има невероятната способност да наслага хиляди малки проблеми върху същинският такъв и така го замаскира. Това се случва, защото усещането, което идва със същинския проблем е много силно и ние го възприемаме за непосилно. Смятаме, че няма да можем да го понесем. Наистина на нивото на егото това е непоносимо.

Егото е конструкция – кой съм аз, какво обичам, какво не обичам, какво харесвам да правя, какво мога и не мога, кои са силните и слабите ми страни. Когато стигнем до същината на страха – онова вярване, което го е породило и съмнението зад него, ние трябва да пуснем част от тази конструкция за АЗ-а, трябва да убием част от егото си.

За това пракитките, свързани с физически приживявания са много полезни в тези случаи – танци, холотропно дишане, йога и целия останал спектър от осъзнати движения е най-ценният ни ресурс. При тях целим да вкараме тялото в състояние на флоу или активна медитация. В този процес на повърхността първо се появяват силните физически усещания, после идват съпротивите на егото и накрая се проявява оригиналното съмнение, от където е започнало всичко.

Обикновено подобни практики са много енергоемки и изморителни именно защото трябва да преминем през цялата съзнателна и несъзнателна съпротива, която имаме срещу оригиналната мисъл. Стигането до корена може да отнеме време и изисква много търпение и любов към самите нас.

Крайният резултат обаче си заслужава, защото стигаме до трайно усещане за:
Смисъл
Корени
Лекота
Свобода.