За Сянката и Смиряването

Ако знаехме колко много се промяне животът, щом веднъж прегърнем сенките си, щяхме да ги търсим във влажните и тъмни коридори на подсъзнанието като ловци на духове. Неее, това съвсем не е така. Всички много ни е шубе от сянката. От Сянката, от онази, която ни обръща главата на 180 градуса и ни показва ножа, който държим зад гърба си, докато мило се усмихваме на хората. И ние хем знаем, че държим ножа и с удоволствие бихме заколили всеки, който нещо ни бръкне в душицата, хем не знаем. Хем искаме да го направим, защото вие усещали ли сте насладата от победата?!, хем не искаме, щото добрите деца не правят така. И не, неискането не идва от моралните ценности и устои, а от любовта, която тайничко таим към всичко живо на земята. Знам, знам, ти не обичаш всичко и всички, това не е възможно, но в едно доста светло и закътано местенце от душата ти има любов, която може да излекува планетата от всички гадости.

shadow

Преди да стигнеш до Любовта обаче, трябва да минеш през Сянката. Виждали ли сте тези класически християнски картини, които изобразяват някой светец, заобиколен от всякакви демони и страшилища? Те с огромни лукави усмивки му пречат да си върши добрите дела, но тъй като той е отдаден християнин, смело продължава да върви по своя път. Ама изражението му е едно измъчено, понякога дори гротескно. Наскоро попаднах на такава картина и с удоволствие установих, че аз не съм такъв човек и никога няма да бъда! Измъчвана и изтезавана от собствените си демони – що за мизерен живот е това?!

О, свещена простота! В каква заблуда съм живяла. Да ви разкрия ли една тайна за човешкия ум? Той е устроен по много интригуващ начин – когато се чувстваме зле, никой никога не е бил по-зле от нас и няма цяр на света за нашата мъка. В момента, в който се почувстваме добре – каква мъка, какво страдание?! Спомням си, че имаше нещо такова, но аз съм силен човек и се справям. В мига, в който леко ни просветне пред очите, забравяме какво е било УСЕЩАНЕТО за страданието и цялото преживяване се пренася от тялото в ума. А ума обича да дава акъл и да си мисли, че всичко разбира. За това и когато най-добрата ни приятелка е сдухана, щото гаджето я е зарязало, сме много по-склонни да даваме съвети, вместо да седим и да си спомняме на ФИЗИЧЕСКО ниво колко ни е било гадно, когато нас са ни зарязвали. Аз лично откривам нещо много арогантно в цялата тая работа.

Но да се върнем на изтерзаните светци. Седя аз и гледам картината и си мисля колко е загубено това християнство и как тези, дето са рисували картините нещо не са схванали смисъла. Инжектирам си приятна доза арогатност и самодоволство и егото ми подскача от кеф. Няколко дни по-късно се събуждам като блъсната от товарен влак. Тялото ме боли, реве ми се, душата ми не знае на кой свят е. Знам, че трябва някакви неща да върша, но Бога ми, нямам сили. Нямам сили от леглото да стана, дори не искам да си помислям за обличане и излизане навън. Това чувство ми е ТООЛКОВА познато. Свикнали сме си с него, не се обичаме, но к‘во да го направя. Скапан, неканен гост – не знам кога ще цъфне и колко време ще остане, ама трябва да чистя след него…

Чувствам се приклещена в капана на собствената си депресия. Гузно ми е, защото знам, че през следващите няколко дни ще бъда отвратителен човек. Но нямам сили да бъда друга. Ще трябва да ме изтърпят и този път. Лежа в леглото и в съзнанието ми изниква онази картина, на която така самодоволно се присмях. Ооо, здравейте демони мои! Била съм тъпа да си мисля, че само светците се борят с вас. От няколко дни усещам присъствието ви около мен и днес вече вие взехте превес. От очите ми рукват сълзи – от безсилие, от страх и от смирение – не съм по-голяма от християнските светци, мамка му! Егото ми реве с пълен глас.

Плача и от гняв. Колко пъти трябва да ми се случва тая гадост?! Какво ТОЛКОВА не схващам още. Демоните се кикотят, но нищо не казват. Главата ми се върти. Искам да убия някого. Може би себе си? Заспивам, преуморена съм без да има причина за това. Добре че няма хора около мен, пред които да трябва да се правя на болна. Аз знам, че не съм болна, но в момента и здрава не съм…

Заспивам и започвам да сънувам. Една красива жена с големи кафеви очи, която танцува като богиня и ме кани примамливо. Тялото й се движи като змия, вие се около невидим стълб нагоре и се спуска тежко, но грациозно към земята. Искам я тази жена. Или може би искам да съм като нея. Не знам, но знам, че трябва да съм близо. Не говорим, но телата ни крещят.

Случва се нещо, което не мога да опиша. Не че ме е срам, просто няма думи за това екстатично, тантрично, оргазмично състояние. Сливаме се аз и тя. Всичко се слива, няма контури, граници, забрани. За няколко мига е приятно, после започва да ми се гади, ще повърна. Помощ, някой да ме събуди! Жената от красива изкусителка се превръща в хленчещо момиченце. Дърпа ме за ръката, моли ме с очи да остана.

Трябва да си ходя, усещам го и тя го знае. Става агресивна, главата й се превръща в буреносен облак, после в качулата кобра. Сипе огън и жупел по мен. Тая откачи, си мисля и се чудя как да се събудя от това нещо. Не мога. Когато лудата вижда, че гнева й няма да помогне, се свива в ъгъла на топка и започва да ридае. Искам да отида да я успкоя, но честно казано, не знам какво да очаквам. Правя крачка към нея, подавам ръка, а тя се обръща към мен и изсъсква като настръхнала котка. Нямам работа повече тука си мисля, но не мога да се събудя. Седим в някакво прашно таванско аз и лудата и чакаме.

Виж какво, казвам й, обичам те, симпатична си ми, но си луда и аз не знам какво да правя с теб. „Виж ме, погледни към мен и осъзнай, че всъщност гледаш себе си.“ – казва ми тя и си се свива пак в ъгъла да си ридае безутешно. Разбрахте ли сега за демоните?! Разбрах ли аз самата, че без тях няма как да осъзная коя съм, камо ли да се заобичам, още по-малко да обичам другите и с Любовта си да спасявам света. Гледам пак картината с християнски монах и си мисля „Този в колко ли изкривени гримаси е припознавал Бога?“